Биографията на Васил Левски, написана от проф. Иван Унджиев, дълги години почиваше върху установени само от него „истини” и с малки изключения, и то по несъществени причини, се приемаше и поддържаше почти безкритично от представителите на левсковедението у нас. Професорът превърна спомена във факт, съмненията – в доказателство, а легендите – в опорни точки, и на тази основа успя да обоснове тези, граничещи с абсурда.

  В съществуващия си вид биографията на Апостола е слабо научно аргументирана с изобилие от грешки, както от фактическо, така и от фактологическо естество. Научността на проблемите налагат наново внимателно вглеждане и анализ на достигналите до нас документи, които съвсем не са малко, изоставяне на личните пристрастия и очарователната лексика, за да се разкрие пред нас един нов образ, изчистен от съмнения, художествени измислици и елементи на народното творчество, стоящ много по-достойно в редиците на европейските величия по негово време. За съжаление към днешна дата се забелязва обратната тенденция.

  Напоследък проблемът Левски и научната продукция, свързана с него и революционната му дейност, обвити във воала на сензационното, се ширят безконтролно в средствата за масово осведомяване. Но да се върнем към Унджиев.

  Фалшивите „истини” и недокументираните изводи в биографията нарушават естествения ход на историческите дадености. Доводите му, утвърждаващи една или друга теза, не отговарят на обективните факти – обстоятелство, което в значителна степен намалява стойността на научната продукция. Между тях са и тези, свързани с времето на изграждането на частните революционни комитети и създаването на БРЦК в Българско като политическа организация в страната.

  По отношение на тях проф. Унджиев не търпи двусмислие – изграждането на частните революционни комитети според него започва от началото на май 1869 г. и продължава през следващата 1870 г., втората половина, а БРЦК в Българско е изграден в Ловеч през 1870 г. Не го смущава и фактът, че за този период няма нито един документ, потвърждаващ подобна дейност. Нека дадем думата на професора: „През тая година (1869 – б.м.) в продължение на повече от четири месеца Апостола обикаля страната и образува първите комитети, с което полага основите на революционната организация в България”. И продължава: „Основите на първата комитетска организация в страната Левски полага в Плевен”. Следва най-несъдържателната и лишена от логика обосновка, според която „първите доверени хора, събрани от Ан. п. Хинов, пред които Левски разкрива своята цел и с които полага основите на Плевенския комитет НЕ СЕ ЗНАЯТ (разредка моя – Ив.Л.). Доверените хора не се знаят, но по „спомените на Йото Михалчев, Ламби Петров изброява следните членове на местния комитет: Симеон Коцев, председател, Никола Горанов, Тодор Хинков, Христаки Домусчиев, Йото Михалчев, Ангел Мръвков, Парашкев х. Димитров, Анастас п. Хинов, Христо Пиронков, Атанас Костов и Иван х. Паков”.

  При твърденията си за Плевенския комитет като първи в страната проф. Унджиев не се съобразява и не взема предвид писаното от Левски за това. В писмо до Костаки хаджи Костов в Плевен от 6 февруари 1872 г. Апостола е пределно ясен: „Почитаеми господине в Плевен, Няколко пъти изпращахме хора в градът ви да се свикат и съберат там хора от чисто българска кръв и да СЪСТАВЯТ ЧАСТЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН БЪЛГАРСКИ КОМИТЕТ, КОЙТО ДА РАБОТИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ПОРОБЕНОТО НИ И БЕДНО ОТЕЧЕСТВО ПО НАРЕДБАТА НА ЦЕН/ТРАЛНИЯ/ КОМИТЕТ В БЪЛГАРСКО” (разредка моя – Ив.Л.). По безспорен начин вече е доказано, че БРЦК в Българско е съставен през лятото на предходната 1871 г. и че Плевенският комитет е образуван след неколкократни опити, и то след създаването и „ПО НАРЕДБАТА НА ЦЕН/ТРАЛНИЯ/ КОМИТЕТ В БЪЛГАРСКО”, тоест през 1871 г.

  След Плевен в дух на почти партийна програма Левски, необезпокояван, при всяко минаване през селище създава комитет. В Ловеч според него самото основаване на комитета (през 1869 г. – б.м.) се помни сравнително добре, но и при него има някои несигурни и противоречиви твърдения. Следвайки посока, обратна на логиката и наличните документи, от Ловеч Левски минава през Троян, където не основава комитет, „но подтиква интелигентните младежи да основат читалище в своя град”. Не среща никакви трудности (интересно как при съставяне на чуждо политическо и верско господство) при образуване на комитети в Карлово и Калофер, за да се озове около 24 май 1869 г. в Пловдив, където с „една шепа младежи” поставя началото на местната революционна организация. „СПОРЕД УВЕРЕНИЕТО НА СПОМЕНИТЕ” (разредка моя – Ив.Л.) 

  Апостола посещава и Пазарджик, където известно време учителствал П. Бонев, който „ВЕРОЯТНО” (разредка моя – Ив.Л.) му е препоръчал близки доверени хора от града.

  След това, отново „СПОРЕД УВЕРЕНИЕТО НА СПОМЕНИТЕ” (разредка моя – Ив.Л.) Унджиев изгражда комитетите в Чирпан и Стара Загора. Не среща никакви проблеми и пречки за изграждане на комитетите из Сливенско, макар че сведенията за дейността на Левски в този район са „КРАЙНО ОСКЪДНИ И НЕСИГУРНИ” (разредка моя – Ив.Л.).

  По същия начин се описва и обиколката на Апостола, започнала на 27 май 1870 г., по време на която той продължава да изгражда комитети. Без да привежда какъвто и да е надежден източник, проф. Унджиев твърди, че „ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА 1870 ГОДИНА И ТЕТЕВЕНЦИ ПРИОБЩАВАТ УСИЛИЯТА СИ КЪМ ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДЕЛО” (разредка моя – Ив.Л.). В същия стил са и разсъжденията му за останалите комитети на запад от Ловеч. Всичките те през 1870 г. Така ли е всъщност? В помощ ни идват оригиналните документи – протоколите от разпитите на задържаните по Арабаконашкия обир от есента на 1872 г., въз основа на които са издадени смъртните присъди на Левски и Димитър Общи и пратени на заточение и каторга около 60 души от Тетевенско и Орханийско в Диарбекир.

  По време на разпита от съдебноследствената комисия Вутьо Ветов (лицето, участвало с Левски в неуспешния опит за обир в дома на ловешкия чорбаджия Денчо Халача – б.м.) от с. Ведраре съобщава следното: „Влязох (във Ведрарския комитет – б.м.) миналата година по това време”. Разпитът е на 24 декември 1872 г. Георги Стойков от с. Голям извор в разпита на 26 декември 1872 г. свидетелства: „В комитета влязох миналата година по това време”. Тетевенци са единодушни, че събранието за изграждането на комитета било през есента на миналата (1871 – б.м.) година, когато са събрали пари, с които купили кон за Общи. По време на разпита на тетевенския чорбаджия хаджи Станьо Врабевски на въпроса: „Кога постъпи в бунтовническия комитет?” той отговаря: „Беше миналата година по това време (1871 г. – б.м.). Същите отговори следват и от останалите арестувани.

  Приведените факти са достатъчни да ни убедят в истинността на поддържаното становище, че началото на организирането на частните революционни комитети трябва да отнесем към 1871 г., основно след написване устава на организацията, снабдяването на Апостола с печат, защото без него „никъде не е приет” и пристигане на двамата му помощници – Димитър Общи и Ангел Кънчев. След като категорично оборваме постановката за Плевенския частен революционен комитет като първи в страната, за липсата на комитети, изградени през 1869 и 1870 г., имаме ли достатъчно факти и документи, с които да се разграничим от проф. Унджиев? Според мен – да.

  При разпита на Димитър Пъшков, член на БРЦК в Българско, ловчанлия, на въпроса: „Не си ли чувал за комитета?” следва отговор: „Не съм чувал” и заключението на питащия от следствената комисия: „ПЪРВИЯТ КОМИТЕТ СЕ ОБРАЗУВА ВЪВ ВАШИЯ ГРАД ЛОВЕЧ (разредка моя – Ив.Л.). Димитър /Общи и Левски са дохождали толкова пъти, може ли да не си чувал?”.

  Становището на Апостола по този въпрос се съдържа в писмото му от 29 септември 1871 г. до Панайот Хитов в Белград. След като разкрива съображенията си за необходимостта от продължителна подготовка за въстание, той документира: „На това ви отговаряме, че не тряб/в/а бързане, защото от 8 МЕСЕЦА ВРЕМЕ Е ОТКАК СМЕ СЕ ЗАЛОВИЛИ ДА СИ РАБОТИМ ПО ЧИСТО БЪЛГАРСКИ В БЪЛГАРСКО (разредка моя – Ив.Л.) и да не се облягаме на вънкашни думи от българи, които живеят извън Българско, което всичко тяхно тяхно е било /в/се лъжа”...

  Чисто математически, ако от посочената дата извадим осем месеца, се получава, че „времето откак сме се заловили” е краят на януари или началото на февруари 1871 г. Имам ли и други податки и с какво е свързано това начало.

  В друго писмо, пак на Левски, до Данаил Попов в Турну Мъгуреле от 5 февруари 1871 г. четем: „Братовче, радват ме приятелите (Марин п.Луканов и Иван Драсов – б.м.) като ми казаха за тебе и за бай Йованица (Пишмишев – б.м.), че ще се турите в работа, доколкото вече можете. Приели сте да направите печатът – нека е големшък, колкото един бешлик, в средата лъвче с корона, из устата му „смърт или република”; от наоколо „Привременно българско правителство” в България”.

  За този момент историята е съхранила написаното в спомените на двамата приятели на Левски, членове на Привременното правителство в Българско, видни общественици и ръководители в следосвобожденския период. 

  В началото на май 1901 г. намиращият се в Ловеч д-р Параскев Стоянов, по-късно професор, с определен интерес към историческата наука прави анкета с живите съратници, сподвижници и съидейници на Апостола. Най-напред се среща с председателя на Ловешкия революционен комитет Марин поп Луканов. Той е един от двамата „приятели”, за които говори в писмото си Левски от 5 февруари 1871 г. Паметта на Луканов е съхранила следното по интересуващия ни факт: „Левски за пръв път дошъл в Ловеч и то направо от Турну Мъгуреле. Всички прегърнаха тази идея, но ще проверят най-напред дали е така и затова бяха упълномощени от другарите си Марин Луканов и Иван Драсов. Те отидоха в Гюргево с препоръка от Васил Левски при Георги Живков, Иван Кършовски и Д. Горов и се убедили, че има хора да помагат на делото. Ходили и в Букурещ при Любен Каравелов на „Страда Вергулуй” до българската черква, при Пандурски и други. У Любена в печатницата се издаваше „Свобода” с брошури и песни. Ходили и в Плоещ при хаджи Параскева, ловчалия, и у един габровец Райчо Гъртев (Гръблев – б.м.). Като се убедили, че всичко е наред, се върнали в Турну Мъгуреле при Данаил поп Хинов, плевенлия, търговец, добър патриот и който беше препоръчал Левски на брат си Анастаса и на плевенци. От там през Никопол се върнали в Ловеч „И РЕШИЛИ ДА РАБОТЯТ СЕРИОЗНО ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ. Пръв път стоял Левски в Ловеч докато се върнат делегатите от Букурещ, около десет дни. Левски се криел в това време у Луканови. Като си дойдоха Луканов и Драсов, устно докладваха у едно събрание у поп Луканови. Присъстваха същите хора и Димитър Пъшков и още други, за които не помня. Повикали поп Кръстю, който ги заклел върху едно евангелие, с револвер и кама отгоре (револверът е запазен и сега у Марин Луканов), кръстосани и поставени така от самия Левски”.

  На 28 юни 1901 г. д-р Стоянов пише писмо до Иван Драсов, по това време окръжен управител на Велико Търново, с няколко въпроса, свързани с историята на националноосвободителното ни движение. Той е вторият според Левски от приятелите му. Коментара за ходенето във Влашко е предал по следния начин: „Левски прекара тогава зимата в Ловеч и в началото на януари 1871 г. командирова, тъй да се каже, мен и М.П.Луканов в Румъния, като ни снабди с едно препоръчително писмо до видните в Румъния, както що бяха: Л. Каравелов, Димитър Ценович в Букурещ, Георги Живков, Иван Х.Кършовски и Теофан Райнов в Гюргево, Данил п.Хинов и П. Мишайков в Турну Мъгуреле, Илия Широков и д-р Вичев в Александрия, Райчо Гръблев и х. Парашкева Маринов в Плоещ и др.

  Целта на нашата командировка бе да се срещнем с тези и други дейци и разберем как стоят те там – работят ли нещо и ще можем ли ние в България да разчитаме на тяхното съдействие и улеснение в даден случай. Тази наша командировка бе предизвикана по повод на някои недоразумения между букурещките дейци Л. Каравелов и Д. Ценовича, вследствие на което Живков, Кършовски и Райнов се бяха отцепили от тях и действували уж отделно от тях, че работите в Румъния бяха съвсем разнебитени. Съществуващия от по-рано в Букурещ комитет разстроен и следователно не можеше да се разчита на нищо от тамошните патриоти. Ние се срещнахме с всичките тия господа, разменихме мисли, съобщихме им как стоим ний в Българско и им заявихме категорически, че те ако не се сдружат и отпочнат наново деятелността си, тогава ний в Българско ще си учредим комитет централен и ще действаме независимо от тях. Тъй като всеки българин хвърляха един другиму вината и ние констатирахме печалния факт, че от тия хора ние не трябва да очакваме нищо, а ще трябва сами да се заловим за работа. Всичко що узнахме, доложихме след завръщането си на Левски, който ни причака в Плевен, в къщата на Анастас поп Хинов и заедно заминахме за Ловеч. Съгласихме се тогава, че всичко лежи на нашите плещи и, че ние ще трябва ДА СЕ ЗАЛОВИМ ПО-ЕНЕРГИЧЕСКИ ЗА УЧРЕДЯВАНЕТО НА ЧАСТНИ КОМИТЕТИ И СЛЕД КАТО СИ ВИДИМ ДОСТАТЪЧНО СИЛНИ ДА СИ УЧРЕДИМ ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ, който да влезе в сношение с разни видни лица в Румъния, Русия, Сърбия и другаде”.

  В съпоставянето на двата спомена няма разминаване и напълно отговарят на писаното от Левски както в писмото от 29 септември 1871 г., така и в това от 5 февруари, а именно, че изграждането на частните революционни комитети води началото си от края на януари 1871 г. и че първият комитет е в Ловеч.

  Ако за някои това е недостатъчно, ще приведа и част от спомените на Христо Иванов - Големия. Той ни оставя преписка на страница от книгата на Стоян Заимов „Тракийското созаклятие. Атанас Узунов и убийството на хаджи Ставри в Хасково. Миналото, кн. IV, Пловдив, 1888, с. 42”. Чрез нея той реагира на поредното, почти злонамерено твърдение на Стоян Заимов, че „Общото събрание на созаклятието беше несправедливо в своето постановление, с което постановяваше Ловеч е център на комитети в Българско. Това място трябваше да заеме Стара Загора, но не и гаджалския Ловеч, който броеше на пръсти няколко малодушни созаклятници”. 

  На това твърдение на Стоян Заимов Христо Иванов – Големия като човек с наранено честолюбие, член на Привременното правителство в Българско, отговарящ за тайната полиция и тайната поща, категорично заявява, че: 

„Ловеч не е случайно избран за център на революционната организация, А ЗАЩОТО ЛЕВСКИ СЛЕД КАТО Е ОБИКОЛИЛ ЦЯЛАТА СТРАНА ТАМ Е НАМЕРИЛ НАЙ-ИСКРЕНИ И ВЕРНИ СЪЧУВСТВЕНИЦИ”. И продължава: „Не беше тогава гаджалски, защото само В ЛОВЕЧ ПРИЕХА НАЙ-НАПРЕД ДА БЪДЕ ПЪРВИЯ КОМИТЕТ, НИЙДЕ ДРУГАДЕ, ЗАЩОТО ЛЕВСКИ БЕШЕ ОБИКОЛИЛ НАРЕД И НИЙДЕ НЕ ГО ПРИЕХА ДА ЗАРАБОТЯТ С НЕГО”. Аз сам с Левски и още от 1862 година, но ни подире”.

  Като обобщение можем да заключим, че има редица факти, които в своето единство бележат пътя на определяне и утвърждаване на Ловеч като първи частен революционен комитет в България и ръководен център на революционното движение в страната. Това е един сложен и продължителен процес, започнал от 1863 г., преминал през „тайното общество” на Раковски и Касабов през 1867 г., дообогатен с прикритото участие на братя Караконовски и усилената революционна дейност на дошлия за учител тук Никола Ковачев, обединил около себе си надеждна група интелектуалци с водеща фигура поп Кростю Никифоров, създали ядро от „добри и прилежни младежи”, решени до смърт да работят за успеха на народното дело.

  В пряка връзка с избора на Ловеч за център на Вътрешната революционна организация стоят и други два въпроса – за времето на изграждане на БРЦК в Българско и за авторството на основния закон – „Нареда на работниците за освобождението на българския народ”. Те ще стоят на вниманието ни в една от следващите публикации.

Aвтор: Иван Лалев